Витилигото и моят път на просветление

Всеки човек си има свой път на развитие на земята, който до известна степен е планиран. Казвам до известна степен, защото начините, по които ще го извървим са безброй много. Те зависят от изборите, които правим и от това как възприемаме нещата, които ни се случват в живота. Моята душа преди да дойде на земята избра, като провокатор, който да я тласне по пътя на духовно просветление заболяването „Витилиго“. За тези, които го чуват за първи път това е болест на кожата, при която изчезва пигмента и засегнатите участъци остават бели. Кожата на тези места става много уязвима, защото загубва защитната си функция на меланина, която я предпазва не само от слънцето, но и от редица други външни влияния. Бях на 13 години когато се появиха първите наченки на заболяването. В началото не смятах, че е нещо сериозно, защото привидно не беше, но когато нещата се усложниха това даде началото на моят път към себе си. Тогава не осъзнавах какво ми предстои и защо ми се случва всичко това. Единственото нещо, което исках е да оздравея и да се чувствам нормална, както всички останали деца на тази възраст.

Първите ми срещи с лекарите бяха обезкуражаващи, защото те твърдяха, че „Витилигото“ не се лекува. Възприемаха го като козметичен дефект, който ще трябва да носиш до края на дните си. А аз бях още дете, което тепърва навлизаше в тийнейджърските си години. Белезите по лицето ме караха да се чувствам, като белязана за цял живот. Беше ми трудно да свикна с мисълта, че трябва да живея с тях. Освен всичко останало трябваше да търпя и подигравките на съучениците си, погледите на хората по улиците. Не е лесно да си различен във света, който живеем. И така малко по малко възприех болестта си, като мое наказание. Винях я за всичките си негативни преживявания и беди. Въпреки всичко това не се отказах и за миг да търся лек. Нямаше нещо, което да съществуваше и което да не бях изпробвала. От пиенето на билки, ходене по енергийни сеанси, лазерни процедури, експериментални лечения, пиенето на сокове, излагане на слънце, скъпи лекарства и какво ли още не. Наистина минах през всичко. За съжаление резултатите не бяха задоволителни.

Годините си минаваха и аз малко по малко започнах да се уча да живея с тези свои дефекти. Тогава ги възприемах по този начин. Когато навърших 28 години душата ми ме тласна към по устремено духовно развитие. И преди това се интересувах от невидимото и четях най-различна езотерична литература, но отговорите, от които имах нужда не достигаха до мен. Срещнах човек, който даде силен тласък на душата ми да прогледне отвъд видимото и да намери отговорите, които търси. Благодарение на него и вярата му в мен аз постигнах много. Той ме научи да гледам слънцето, а и заедно с това започнах да медитирам редовно. Направих и първата си регресия или както я нарича човека, който ме водеше в нея „полет на духа“. Не мога да опиша какво беше усещането да си спомниш, кой си отвъд видимото и това, което знаеш за себе си до сега. Стъпка по стъпка отговорите започнаха да изплуват по-ясни от всеки други път. Толкова години ги бях търсила и сега те се разкриваха пред мен. Сякаш си открил отдавна търсено от теб съкровище. В момента, в който осъзнах, че Витилигото е било през цялото време мой верен приятел, а не враг, очите ми се напълниха със сълзи. То ме беше водило напред през всичките тези години, учейки ме на толкова много неща. Направи ме човека, който съм сега и на него дължах много. Нека сега споделя с вас уроците, които научих докато се опитвах да се излекувам.

  • Научих се да приемам себе си, като различна и да намирам доброто в това.
  • Научих се да съм толерантна към другите, които също като мен имаха своите различия, намирайки красотата в тях.
  • Научих се да не се отказвам, дори тогава когато всичко изглеждаше безнадеждно.
  • Научих се да падам и да събирам сили да продължавам.
  • Научих се да бъда постоянна в действията си и калих волята си.
  • Научих се да прощавам на тези, които не ме разбираха и не се отнасяха добре с мен.
  • Научих се да обичам болестта и да търся това, което стои скрито зад нея.
  • Научих се да приемам трудностите, като възможности да израсна.
  • Научих се да обичам кожата си и тялото си, грижейки се за тях с любов и благодарност.
  • Научих се да се вслушвам в душата си и да я оставям да ме води, вярвайки, че се случва най-доброто за мен.

Преди това много пъти бях чувала, че болестта не е наказание, а път чрез, който да опознаеш себе си. Сега с цялото си сърце разбирам и усещам това. Осъзнах, че зад всеки белег по тялото ми стои цял един живот със своята история, която ми носеше знание, опит, мъдрост, сила и любов. И така белезите по тялото ми се превърнаха в парченца от пъзел, които едно по едно се подреждаха и оформяха красивата картина на моята душа, и всичко онова, което тя е. Нещата, които осъзнавах отключваха лечебните процеси в мен. Лекуваше се както душата ми така и тялото. Използвах знанията си как да си служа с енергията, които вече бях усвоила. Съчетах ги с пречистващи режими, здравословно хранене и излагане на слънце. Резултатите не закъсняха.

Обръщайки се назад си давам сметка от къде тръгнах и докъде стигнах. Всичко това постигнах водена от копнежа да оздравея. Започнах като дете, което беше сърдито на себе си и на света, и се превърнах в силна жена, която благодареше с цялата си душа за всички трудности, през които премина. И днес продължавам да вървя по този път на светлината, приемайки го като едно вълнуващо приключение, в която аз съм главният герой.
Обичайте своите болести, намерете скритото послание в тях, приемайки ги като пътеводители към вашето собствено щастие!

Алистера

Добавете коментар


Защитен код
Обнови