Всеки един човек носи в себе си различни страхове породени от преживяванията в миналото му. Един от най-често срещаните и най-трудно преодолимите е страха от загуба на близък. Няма човек на земята, който да не се е сблъсквал поне веднъж в живота си с него. Този страх се изразява по много начини. Той има различни лица, но в основата си е свързан с едно и също нещо. Това е чувството за празнота и липса. Всеки един човек или животно, което е станало част от нашият живот има свое място в нашето сърце. Място, което ние сме му отредили благодарение на любовта, която сме споделяли по между си. Когато поради някаква причина обекта на нашата любов напусне живота ни, без значение да ли става въпрос за смърт или прекъсване на взаимоотношенията, това съкровено място вътре в нас остава празно. Това е така защото любовта, която сме получавали спира и нейното място започва да се заема от страданието, тъгата, чувството за липса, разочарованието от неизживените моменти, неизказаните думи и отворените неизцелени рани от отношенията ни.

Често в живота ни се случва да се срещаме с гневни хора и отблъснати от тях да се чувстваме. Първата ни реакция е да се отдалечим от тях, да ги осъдим и самите ние повлияни от тях негативни да бъдем. Дали обаче това е всичко, което можем да направим както за себе си така и за човека отсреща. Мисля, че няма човек на земята, който поне веднъж да не е изпадал в гневно състояние или да не е мразил нещо или някой. Лесно е да се критикуват постъпките на другите, но е много по-трудно да разбереш какво стои зад този гняв, какво го е причинило. Всички ние сме души дошли от светлината и носим доброто и любовта в себе си. Слизайки на земята обаче ние губим това свое съвършенство и излъчване, потапяме се в един несъвършен свят, в който преживяваме много болка, страдание и разочарования.

Има много учения по земята, които ни учат какво е егото и какво е душата. Те поставят разграничение между тях, като че ли са две съвсем различни индивидуалности, които се подчиняват на различни закони и правила. Дори може да се каже, че са водени от различни сили. В света, в който живеем егото се смята за нещо по скоро лошо отколкото добро, защото често пъти неговите прояви са довеждали до пагубни последици не само за човека, но и за цялата планета. Това е една от причините поради, които много от ученията да заклеймяват егото и да смятат, че за да има прогрес е нужно егото да бъде отстранено, убито или смачкано. Истината за мен обаче е съвсем различна, защото осъзнах, че егото е божествен инструмент, който ни е даден, за да ни помага, но както повечето неща на земята неговата роля е била изкривена. Смятате ли, че Бог се е объркал като ни е дал този инструмент с идеята той да ни унищожи? Не мисля, че го е направил затова, а защото е желал да ни научи как да бъдем творци и да опознаем творенията си, като използваме силата на магнетизма (привличането) т.е. егото. То заедно с любовта на Бог сътворяват всичко познато около нас.

Днес докато се разхождах в гората, която често посещавам за да размишлявам и да се зареждам с любов и енергия, усетих вътрешният импулс да си поговоря с нея така както можех да си поговоря с близък приятел. В многобройните ми разходки открих едно местенце, където можех да спра да си почина и да се насладя на гората, която ме заобикаляше. Сядах в корените на едно доста голямо дърво, облягах се на него и се отпусках. Направих това и днес, но този път се случи нещо, което до сега не бях преживявала. Помислих си, че откакто обикнах гората и я приех за мой верен приятел, ми ставаше все по-трудно да си представям как хората я унищожават, режат и използват за какво ли не. А аз обичам много огъня в камината и усещането, което тя създава в мен.

Всеки човек си има свой път на развитие на земята, който до известна степен е планиран. Казвам до известна степен, защото начините, по които ще го извървим са безброй много. Те зависят от изборите, които правим и от това как възприемаме нещата, които ни се случват в живота. Моята душа преди да дойде на земята избра, като провокатор, който да я тласне по пътя на духовно просветление заболяването „Витилиго“. За тези, които го чуват за първи път това е болест на кожата, при която изчезва пигмента и засегнатите участъци остават бели. Кожата на тези места става много уязвима, защото загубва защитната си функция на меланина, която я предпазва не само от слънцето, но и от редица други външни влияния. Бях на 13 години когато се появиха първите наченки на заболяването. В началото не смятах, че е нещо сериозно, защото привидно не беше, но когато нещата се усложниха това даде началото на моят път към себе си. Тогава не осъзнавах какво ми предстои и защо ми се случва всичко това. Единственото нещо, което исках е да оздравея и да се чувствам нормална, както всички останали деца на тази възраст.

Нека ви разкажа своята история за мен и моята дългогодишна приятелка - болката, на която дължа много. Сега я наричам “свой приятел”, но всъщност, за да стигнем до тук, изминахме дълъг път, за да достигнем до момента, в който да се преоткрием истински. Историята ми започва така. Аз бях едно нормално момиче, като всички останали, което колкото повече растеше, толкова повече нямаше търпение да стане жена и да има месечен цикъл. По-голямата част от приятелките ми вече имаха такъв и много се гордееха с това, а аз се развивах по-бавно, бях доста слабичка и като цяло женските форми не бяха силно изразени в тялото ми. По онова време страдах много от това, защото като всяко подрастващо момиче исках да бъда забелязвана и харесвана. За съжаление се случваше точно обратното, не само че не ме харесваха, а и доста често търпях обиди по свой адрес, които много ме нараняваха. Затова силно исках да имам месечен цикъл, смятах, че по този начин и аз ще бъда като другите и ще се почувствам жена.

Беше пролетта на далечната 1986 година. Децата бяха малки. Бях на село.

Зависими да бъдем някой друг. Зависими от чувства, емоции и модели на поведение. От вещества, храна, любов и одобрение.

Август 1976 година. Бях на 25 години.

Връщах се след изгрев слънце по пътя между село(сега квартал) Виница и Варна. Бях в приповдигнато светло състояние на духа от топлите слънчеви лъчи и свежият утринен горски въздух. Те се появиха неочаквано зад един завой на пътя около двадесетина метра по-надолу. Като ме видяха,, свърнаха по успоредната пътечка, извиваща се малко по-високо от широкия горски път. Нямах време да се уплаша.

Чували ли сте израза, че парите са нещо лошо, създадени от дявола? Масово хората вярват, че парите са болест, която постепенно унищожава живота. В следващите редове целя да ви покажа и другата страна на парите, защото сега много хора вярват, че те са нещо лошо и забравят защо са били сътворени.