Защо се раждаме свободни и живеем в зависимости?

Зависими да бъдем някой друг. Зависими от чувства, емоции и модели на поведение. От вещества, храна, любов и одобрение.

Кое ни е накарало да дойдем тук, напускайки състоянието на Бог, в което сме едно цяло с всичко и това всичко е вътре в нас? И защо неистово се стремим да се докоснем и да задържим разширеното усещане на съзнанието за пътуване извън тялото? Та нали в един божествен миг сме пожелали да се превърнем в човешки същества и да усетим с физиката си, красотата на материята. Какво се случва, че приживе отново бързаме да се превърнем в безтелесни същества?

Дали пък висшата ни цел не е да станем Бог в човешко тяло? Да пренесем това, което е на Небесата, долу на Земята…

Защо съм тук? И коя съм аз? Какъв е смисълът на случващото се с мен? И къде е „щастливата звезда“ под която казваха, че съм родена?

Въпросите пристигаха в съня и самодивски танц завихряха в ума. А тялото обвито в огън и извираща вода, напускаше среднощния разкош и се захващаше със следващия мръсен кош.

Какво имаше в нечистия кош?...Там събирах моите демони. Демоните от подземното царство на психиката. Тъмната чат от мен, с която бях дошла на Земята и дълги години се страхувах да извадя на светло, защото бях възприела убежденията, че „не е редно“, „никой няма да ме харесва“, „ще остана сама, като онези странни жени с котките“, „няма да се реализирам“, „ще живея в нищета“. И се подстроих към изискванията на обкръжаващия ме свят, опитвайки се да стана добра, весела, обичаща, загрижена, разбираща нуждите на другите и всеотдайна. А те (демоните) продължаваха да ме следват по петите като сянка и когато успееха да ме изпреварят, ме събаряха и ме влачеха към тъмната бездна на материята. Плачех, страдах, преживявах вътрешния си ад, а после възкръсвах като феникс и отново политах във въображаемия свят на мечтите си. Животът в светлина възбуждаше всяка клетка в мен и ме подтикваше да потъна в прегръдките на щастливото бъдеще.

А можех ли да го имам по закона на резонанса? Бях ли щастлива в сега? Имах ли щастливо детство? Отговорът и на трите запитвания беше „да“, но погледнато от външната страна. А отвътре се перчеше едно голямо “НЕ“, което флиртуваше с външните обстоятелства.

Тогава пристъпих към въоръжаване…със знания. Обучавах се в тактика и стратегия при бедствени ситуации, в частност ядрен синтез. Започнах да изчислявам живота, ползвайки компютърни технологии, нумерология и астрология. Запознах се с видимия и невидим свят на тялото. Научих се на техники за безопасност в медицината. Последва енергийна психология и „биология на убежденията“. Разчиствайки подземието срещнах поетичния талант и потънала в прегръдките му се запознах с мистичните си спомени.

И какво от това, като онова вълшебство, за което имах „де жа вю“ все още хитричко се усмихваше, провиращо се между дърветата в парка, играещо на криеница с мен?

Изтощена от мисли запалих поредната цигара, загледана в звездите, отпих глътка червено вино и се понесох към „дома“. А там беше толкова сияйно и прекрасно, че всяка клетка от моето тяло вибрираше с извънмерна честота, караща ме да се чувствам разтворена в пространството и едно цяло с всичко, и в същото време напълнена със страст и желание да изпитам надигащия се божествен оргазъм с човешкото си тяло. Понечих да запаля поредната цигара, но тя се изплъзна от пръстите ми и чух глас от пространството в което се бях зареяла:

- До кога ще зануляваш това, което ти се полага? Спри да зависиш!
- Кой си ти? – попитах наум.

Отговор не получих. Само тътен и светлина от посипващи се звезди…от заря.

Отново се замислих и се разходих до момента в който започнах да пуша. Оказа се, че това бе срещата с първите пеперуди в стомаха. Бяха с огромни красиви криле, а ефекта от тяхното махане, бе състояние на екстаз и желание да се гмурна в дълбоките води на живота. И защо при това щастие съм посегнала към тютюна? Защото подсъзнателно съм усещала, че гмуркането ще ме отведе и зад вратите на „ада“ – моята тъмна, потайна, сенчеста ин обител в душата ми.

Така осъзнах, че любовта с голямото „Л“ е дошла, привлечена от узряващия в мен женски свят, а аз съм опушила входа към нея, за да не би случайно от там да излязат и демоните на светло. И разбира се, когато мъжът се измори да си проправя път зад воала, той си отива, а тя(утробата, приютила страховете) се разтваря и ги пуска подире му. Какво се случва? Среща себеподобни на пътя си. И какво излиза? Онова усещане, с пеперудите, е предвестник на надигащите се бури и ако разберем колко е трансформиращо, ще позволим на всеки страх и емоция да ни завладее, защото само така можем да позволим на енергията да минава през нас, без да отхвърляме изливащата се благодат.

Направих виртуална разходка в изминалите от тогава години и използвайки опита и знанията, с които се бях сдобила, теглих чертата за изводите.

1. Изначалното състояние от преди да се родим, е страстния танц между ин и ян, в който сме „Всичко, което Е“.
2. Нищоправенето ражда желание да изпитаме емоция и оглеждайки пространството съзираме или си спомняме за съвършенството на физическите сетива.
3. Съставяме план на живота и проектираме образът му на Земята като основа, върху която да изградим човешката си обител. И в тази основа разполагаме подземието, в което ако сме избрали да бъдем жена – подреждаме консерви с надпис „Състояние“, а за мъжете „Правене“. Така подготвяме почвата върху която семето на Душата се развива в човешко същество.
4. Раждането и времето, в което мозъкът ни преминава през тета и делта честоти, съпътстван от първия цикъл на развитие на основните чакри(до шеста), предшестващо първите сексуални трепети, оприличавам на първия етаж. Тук все още почти необезпокоявани можем да слизаме в килера с продуктите, т.е. да бъдем цялостни и да тичаме между хола, кухнята и двора с филия в ръка, забравяйки за времето.
5. И когато се появят пеперудите, пожелаваме самостоятелна стая и издигаме втори етаж. Колко стаи ще направим и колко етажа ще вдигнем зависи от потенциала, който първоначално сме пожелали да споделим.
6. Какво се случва по стаите? Запердваме ги и пускаме щорите, за да се скрием от обкръжаващите изисквания. А на излизане прибираме страховете в гардеробите и слагаме нафталин, за да ги предпазим от молците, които също са пеперуди. И тук по закона за резонанса, колкото по-големи пеперуди в стомаха възбужда някой срещнат навън, толкова по-големи дрешници са ни нужни, защото страховете ни са повече и по-големи. И продължаваме да строим.
7. Докога? Здравословно – докато основите могат да издържат, а ако продължим – рухваме, разболяваме се и отиваме на поправителен(в този живот или извън него, зависи от техниката за безопасност, заложена в проекта за избрания живот).
8. Техника за безопасност – това е онзи таен проход между съзнанието и подсъзнанието, между първия етаж и подземието, между цялоста и отделеността в човешко тяло.

Точно този таен проход преди много време аз забулих с дим, защитавайки се от емоционалната болка. Пуснах воала пред себе си от чужди вярвания и наклеих с катран вратата към подземието. Станах зависима от външния свят и не намирах в него отговорите на „Защо?“

Опитвах се да търся килера, в който казваха, че тикаме своите демони. Мунициите, с които се бях сдобила по пътя ми помогнаха да вляза там, прокопавайки тунели от вън. Изправях се срещу страховете си, които си бяха устроили там пир. Обезвреждах ги един по един, разчиствах бъркотията, която бяха натворили, а те ехидно се смееха и чух как единият от тях изфъфли:“Спокойно, няма да се сети за тайния проход. Колкото и да се напъва, все пак е влязла от вън“. Исках да разбера с какво се хранят, когато погледът ми бе привлечен от заключен шкаф за спешни случаи. Почистих лепкавия прах и се заредиха златни букви: „Състояние – използвай при зависимост!“. Златото озари тъмнината и нежно погали клепачите ми. Събудих се от първите слънчеви лъчи. Направих си кафе и блажено се изтегнах на дивана, протягайки се за цигара. Пушенето ми помагаше да се рея в горния свят, изтъкан от блаженство. И изведнъж във въображението ми се завъртяха пеперуди, пърхащи около някакви светещи букви. Спомних си съня и оставих цигарата в позлатената кутия. Излязох в парка да потичам и когато останах без дъх, седнах на земята и се опитах да поема въздух. Успях да направя едно плитко вдишване, но въздухът не пожела да излезе от дробовете. Мускулите на цялото ми тяло така се бяха стегнали, че не искаха да го пуснат. За част от секундата дойде прозрение – магнезий(при липсата на който се образуват мускулни крампи), но нямаше от къде да го взема, а и му трябваше време да подейства. Светкавична мисъл проблясна: „Какво е обратното на крампата? – Отпуснатия мускул. И ако мускулът прави, какво е магнезият? – Маг-не-зий(зий прозвуча като действие), т.е. маговете не действат“. Опитах се да усетя цялата физическа болка, а въздухът, който се напрягах да издишам, бавно намери път навън. Рефлексът на дишане се събуди, но усещах как част излизащия дъх отива към основите на моята „обител“. По едно време осъзнах, че дишвам с пълни гърди, усещайки аромата на заобикалящата ме природа. Толкова беше прекрасно, че се върнах в детските спомени. Видях се как влизам в килера да отворя буркан с надпис „Състояние“, лакомо изяждах съдържанието и тичах навън да играя.

А от къде минавах към подземието? През тайния проход, който някога бях забулила в дим.

Така извадих зависимостта на светло. И когато отново ми се припушеше, използвах техниката за безопасност – издишвах до край, стягах всичките си мускули, поемах дълбоко въздух с гърдите си, задържах го в мен за кратко, представяйки си как влиза като златен прашец от Небесата и после бавничко го издишах, като преди да отпусна мускулатурата си, насочвах златния прашец през мен към Земята, напълвайки основите на Земния си живот. А после изпълнена продължавах от там до където бях стигнала.

„Да бях с този акъл, но на твоите години“ – често казва майка ми. Сега я разбирам. Да знаех всичко това, преди да пропуша, толкова по-различно щях да гледам на пеперудите.

И като всяка приказка с щастлив край всички клетки в кралството три дни яли, пили и се веселили, а на четвъртия утвърдили: „Няма значение как изглеждаш, а какво чувстваш“.

Живеем в човешко тяло, за да почувстваме онова, което извън него не можем. И ако това, което усещаме не ни се нрави, да потърсим и осветим първопричината. Всичко което правим е с цел да се докоснем до изначалното състояние от което сме дошли. И ако успеем да го задържим във всяка клетка, ще се превърнем в Богове с човешки тела, донасяйки онова от Небесата, тук на Земята.

Част от своя опит споделих в „Зад воала от чужди вярвания“, „Божествен оргазъм“ и „Кристалният град“. Книги написани по време на вътрешната ми работа, които могат да бъдат намерени в www.izdavam.com

Магдалена Попова

Сподели своя опит и помогни на останалите. Научи повече за инициативата тук:
>>> СПОДЕЛИ СВОЯ ОПИТ <<<

Добавете коментар


Защитен код
Обнови