Градушката

Беше пролетта на далечната 1986 година. Децата бяха малки. Бях на село.

"Случайно" гледах небето през прозореца. Беше толкова навъсено, тъмно, страховито... Наближаваше невиждана буря. Закапаха нарядко дребни зрънца градушка. Сърцето ми се изпълни с голяма болка на искрено състрадание и желание да отмине разрушителната за природата, за посевите и за труда на претоварените с тежка работа български селяни, градушка. .

В ума ми изникна формулата на Учителя: "И Виделината свети в тъмнината и тъмнината я не обзе" Ярка картина на развиделеняване светеше в съзнанието ми, докато я казвах. Градушката се разтопи в небето, обляно от същата Виделина и се изля в благодатен дъжд.

Приятелката ми, която бе ням свидетел в стаята, ме гледаше с широко отворени очи и лек уплах.

После, през годините, винаги, когато усетех, че се надига градушка в кръгозора ми, извиквах същото състояние и Учительовата картина на Виделината и градушката отминаваше застрашеното место.

Опитах се да науча и други хора да вършат същата работа, но с течение на времето, аз изгубих тая способност. Не знам на какво се дължи това. Навярно се появи нещо човешко или у мен, или у някого от хората, които ме слушаха. Или, най-вярно, не бива да се месим в работата на Природата.

Никога няма да забравя първото потапяне в природната стихия и последвалия дълбок мир и тишина. Красота! Доброта! Величие и Смирение!

И най-вече Милостта Божия в непосредствено Проявление...

Автор: Анонимен

Сподели своя опит и помогни на останалите. Научи повече за инициативата тук:
>>> СПОДЕЛИ СВОЯ ОПИТ <<<

Добавете коментар


Защитен код
Обнови